Преди да възпитаваме децата си, трябва първо да се осмелим да опознаем себе си като родители.

Знание

Родителите сме сложна работа :)

Всеки от нас (без изключение, наистина) носи в себе си цял багаж от преживявания, убеждения и поведение, формирани през годините на нашето израстване. И често този предишен багаж определя как реагираме на предизвикателствата в родителството, без дори да го осъзнаваме.

Сигурна съм, че ви е е случвало да чуете собствения си глас да изрича думи, които сте се зарекли никога да не казвате на децата си. Или да осъзнаете, че определена ситуация ви връща към спомен от вашето детство и всъщност в момента реагирате не толкова на децата си, колкото на нещо от миналото.

Тези проблясъци от миналото се проявяват най-често в ежедневните моменти - най-простичките, най-често срещаните. В тях не се замисляме много как реагираме, но те сякаш натискат някакво копче в нас и отприщват реакция, от която оставаме толкова изненадани защо ни е провокирала така!

Защо така отведнъж запалихме?
Защо не успяхме да кажем “не”, а трябваше?
Защо прехвърлихме отговорността към другия родител, а ние се скатахме?
Защо заплашихме, без даже да помислим?
Защо обърнахме гръб и се обидихме, а ставаше въпрос за детето, не за нас?
Защо и до днес толкова трудно казваме “Обичам те!”?

Нека помислим заедно.

• Някои от нас са израснали в среда, в която емоциите не са се изразявали открито. Затова и до днес изпитваме силна тревога, когато трябва да говорим за чувствата си.
• Други - в семейства, където всяко постижение е било съпроводено с високи очаквания. Затова и до днес страдаме от перфекционизъм и не знаем как да почиваме и да се наслаждаваме на живота.
• Трети сме се научили, че любовта се печели с перфектно поведение. Затова и до днес не знаем как да бъдем себе си и страдаме от прегаряне.
• Четвърти сме свикнали в детските си години да потискаме своите нужди в името на спокойствието и тихия тон у дома. Затова и до днес сме твърде пасивни и не можем да отстояваме границите си.

Това, което неизбежно се случва е, че въпреки, че сме пораснали на възраст и ръст, чисто емоционално детето в нас си е там и реагира така, както е свикнало.

И сега, като родители, ние несъзнателно пресъздаваме тези модели - или напротив, опитваме се да направим точно обратното, за да ги избегнем. И в двата случая, обаче, реакциите ни са повлияни от миналото, а не от настоящата ситуация и реалните нужди на децата ни.

За мен, родителството е най-трансформиращият етап в живота ни - то няма еквивалент нито с етапите, които вече са минали, нито с тези, които ни предстоят. То е уникална покана да израснем отново - този път заедно с децата си. Защото, ако трябва да сме по-директни, трябва да кажем, че не е възможно да разбираме децата си, без да можем добре да разбираме себе си.

Не е възможно да говорим открито с децата си, без първо да можем да говорим открито и честно със себе си.

Не е възможно да бъдем съпричастни и да подкрепяме децата си, без да сме наясно с нашите си дълбоки нужди, оплетени предизвикателства и странни тревоги.

Какви деца бяхме?
Какво се очкваше от нас, за да получим внимание?
Печелихме любовта или си я имахме такива, каквито сме?
Как минаваха вечерите у дома - играехме ли всички заедно, татко все ли го нямаше и беше зает, баба ли ни гледаше основно?
Кои са нещата, за които не обичаме да си спомняме?
А тези, които пълнят очите ни със сълзи?

Родителството ни дава уникален шанс да погледнем навътре към себе си, защото точно там се крие възможността за истинска трансформация.

Само тогава можем да видим поведението си малко по-дистанцирано и да проявим любопитство към реакциите и мислите си. И оттам:

• да осъзнаем защо определени ситуации ни провокират толкова силно;
• да различим кога реагираме на база на предишен опит и кога наистина сме в настоящия момент и настоящите проблеми;
• да видим как нашите неразрешени вътрешни си проблеми влияят директно на децата ни;
• да опитаме да променим как действаме във важни ежедневни моменти.

Целта ми е една - и тя не е да се сочим и обвиняваме себе си или родителите си :) Това далеч не е продуктивно за когото и да е.

Напротив - целта ми е да спрем и да помислим за себе си. Защото осъзнаването на тези модели е първата стъпка към промяната им.

Не можем да променим това, което не знаем, не виждаме или не разбираме. Нека видим къде сме, да помислим защо сме там (като осъзнаем какво поведение са имали нашите собствени родители и върху какво е повлияло) и да решим кои неща ни пречат и искаме да променим.

Искрено вярвам, че всеки родител прави най-доброто, на което е способен с ресурсите и разбиранията, които има в момента. Но също така вярвам, че когато знаем повече, можем да направим повече.

Затова за мен най-ценният подарък, който можем да си дадем като родители, е примерът за човек, който има куража да се изправи срещу собствените си страхове и ограничения, да расте и да се развива така, както сам е избрал.

Общуване

Ето няколко въпроса за дискусия с децата, които могат да ни помогнат за по-доброто ни взаимно разбиране::

За 5-годишно дете:

• Кой е най-любимият ти спомен с мама/татко?
• Как изглежда идеалният ден за теб?
• Какво правиш, когато нещо ти е наистина много трудно?
• Коя е най-смешната случка, която помниш?
• Какво те кара да се чувстваш горд/а със себе си?

За 10-годишно дете:

• Какво означава да си добър родител, според теб?
• Как мислиш - какво е било различно, когато мама и татко са били деца?
• Какво би искал/а да правиш различно от възрастните?
• Как разбираш кога някой има нужда от помощ?
• Кое е нещото, за което мечтаеш, но не си споделял/а досега? (ха, сега :) )

За 15-годишно дете:

• Как мислиш - какво е най-трудното в това да си родител?
• Какво според теб прави едно семейство щастливо?
• Как влияят преживяванията от детството върху човека?
• Какво според теб е най-важно да получи едно дете от родителите си?
• Как се справяш с очакванията на другите към теб?

Практика

"Нашият си разговор"

Избрала съм един специален инструмент за нас, родителите. Защото преди да можем да помогнем на децата си да израснат емоционално здрави и щастливи, трябва първо ние да се погрижим за себе си и връзката си.

"Нашият си разговор" са специални насърчаващи въпроси за открит разговор между нас, родителите, разделени в пет теми. Те са създадени да провокират искрен диалог за теми, за които често... как да го кажем... хайде, така - нямаме време или енергия в забързаното ежедневие.

Разбира се, темите и въпросите не решават толкова спешни и неотложни проблеми като плана за уикенда, кой ще прибира детето от танци и кой ще отиде на срещата с класната. Но решават много по-важни неща, като: накъде изобщо сме тръгнали ние двамата и как си представяме да стигнем до там заедно и благополучно.

И така:

Избираме спокойна вечер, след като децата са легнали, изключили сме си телефоните, сложили сме си нещо топло или студено в чашка, може и бонбони, пуснали сме си тиха приятна музика.

Започваме с първата тема и четем първия въпрос заедно. След това първо му отговаря единия от нас, а после другия. Стараем се да проявяваме любопитство към света на другия и не делим отговорите на верни или грешни. Опитваме да не се дразним и упрекваме. Целта е да се изслушаме взаимно и да опитаме да чуем какво точно ни се казва.

Следва вторият въпрос. И така, докато всеки от нас отговори на всички пет въпроса от тази тема. После довършваме каквото е останало по чашките, бонбоните и е време за почивка. А утре продължаваме със следващата тема и нейните въпроси.

Тема 1 - За родителската ни роля

• Кой момент като родител те кара да се чувстваш най-горд?
• Какво най-много те плаши в родителството?
• Кое качество на партньора ти като родител най-много цениш?
• Как детството ти влияе на начина, по който възпитаваш?
• Кое е нещото, което искаш да промениш в себе си като родител?

Тема 2 - За връзката ни

• Как се промени връзката ни, след като станахме родители?
• Какво най-много ти липсва от времето преди децата?
• Кой е най-щастливият ни момент заедно като родители?
• Как можем да си помагаме повече един на друг?
• Какво искаш аз да разбирам по-добре за теб?

Тема 3 - За мечтите и страховете ни

• От какво се страхуваш най-много за децата ни?
• Каква е най-голямата ти мечта за семейството ни?
• Кое е нещото, което искаш децата ни да наследят от теб?
• Какво те прави най-щастлив/а като родител?
• Какво те кара да се чувстваш несигурен/а?

Тема 4 - За развитието ни

• Коя твоя мечта отложи заради родителството?
• Какво научи за себе си, откакто стана родител?
• Кое е най-трудното нещо, което преодоля досега?
• Как можем да станем по-добри родители заедно?
• Какво искаш да променим в начина, по който възпитаваме?

Тема 5 - За по-широки усмивки в малките часове

• Ако можем да разменим роли за един ден, какво би направил/а различно?
• Ако можем да видим децата ни като възрастни, какво очакваш, че ще видиш?
• Ако трябва да опишем родителството си с филмово заглавие, кое би било то?
• Ако можем да имаме една суперсила като родители, каква би избрал/а?
• Ако можем да оставим само едно послание на децата си, какво би било то?

И още...

Начините, по които реагираме на ежедневното поведение на децата и механизмите, които използваме, за да възпитаваме и създаваме семейна култура, се наричат родителски стил.

В психологията има няколко основни типа стилове - най-често се разделят на авторитарен, либерален, пренебрегващ и авторитетен (да не се бърка с авторитарен), но има и други варианти. Хората не ги проявяваме в чистия им вид, а по-скоро си имаме свой смесен стил, който има характеристики от няколко.

Моето мнение е, че най-добрият родителски стил е този на баланса - и разбира се, е най-трудният от всички :) Там, където постигаме баланс между структура и гъвкавост; между нужди и желания; между нашето реално дете и илюзията ни за нашето перфектно дете; между мечтания ред у дома и ежедневния хаос на дните.

Това е стилът, в който някак си успяваме да бъдем достатъчно структурирани, че да има час за лягане, но и достатъчно гъвкави да позволим "още една приказка". Където имаме правила за здравословно хранене, но и тайно скрити бонбони за след тежките контролни. Където знаем, че трябва да сме последователни, но понякога просто нямаме сили да издържим на още един спор за обличането на якето.

Това е родителството, в което сутрин тръгваме с грандиозни планове за деня, а вечер се радваме, че просто сме оцелели :) Където имаме чудесни идеи за възпитателни методи, докато не се сблъскаме с реалността на преуморено дете в супермаркета. Където знаем всичко за етапите на детското развитие, но често забравяме за тях, точно когато трябва да ги приложим.

В този стил на родителстване успяваме да задържим равновесие между "да" и "не", между прегръдките и границите, между насърчаването на самостоятелност и желанието да предпазим децата си от всичко.

И най-важното - между това да бъдем достатъчно добри родители и да си простим, че не сме перфектни.

Защото истината е, че най-добрите родители не са тези с безупречно подредени домове и деца, които никога не правят истерии в магазина.

Най-добрите родители са реални хора, които понякога крещят, но после се чувстват ужасно и на следващия ден правят палачинки за закуска като извинение.

Които забравят за спешното домашно по математика, но помнят любимата приказка на детето си.

Които пропускат някоя и друга родителска среща в училище, но никога - прегръдката за лека нощ.

***

Това е всичко от мен за тази седмица.

До следващата!