Родителската обич не е просто чувство - тя е умение, което изграждаме всеки ден с търпение, постоянство и осъзнато отношение.

Знание

В света на хората, любовта е в центъра на сцената. Около нея и заради нея се случва голяма част от екшъна, с всичките му трепети, обрати и експлозивни решения.

Свикнали сме да възприемаме любовта като синоним на магическите и невероятни събития в живота ни. Ако имаме пеперуди в стомаха, главата ни е в облаците, усещаме бриза по лицето си и гледаме замечтано преливащите розово-прасковени цветове на залеза - всичко е ясно, нали

Ако не ги усещаме - пак всичко е ясно, нали?

Аз, обаче, мисля, че истинската, дълбока, силна любов е малко по-скучна от това.

По-обикновена някак - дори монотонна, криеща се в ежедневните абсолютно не-романтични мигове, в които някой показва, че истински го е грижа за теб, без да очаква аплодисментите на публиката за това. Моментите, в които някой с поведението си показва, че те познава достатъчно добре, приема те точно такъв, какъвто си и е готов да върви напред заедно с теб без излишни драми.

И като се замислим, любовта трябва да е точно такава - предвидима, постоянна и всекидневна, за да създава увереност и доверие и за да разчитаме на нея. Защото всеки от нас е истински щастлив, само когато дава и получава такава неподправена, тиха и безусловна обич.

Има един мит, който всички носим дълбоко в себе си - вкоренената идея, че родителската обич е нещо вродено и инстинктивно.

Нещо, което просто се случва от само себе си в мига, в който най-ценното ни на света се появи. Разбира се, този момент е магичен и незабравим, дори несравним с всичко останало в живота ни. Но истинската родителска обич - тази, която помага на децата ни да растат щастливи, уверени и способни да обичат - е много повече от моментно чувство.

Тази любов е умение, което градим ден след ден, година след година, с упорство, постоянство, търпение и прошка. Това е един от най-предизвикателните моменти в родителството - защото обичта към децата ни изисква съзнателно усилие, постоянно учене и практика.

Да обичаш истински означава много повече от това просто да изпитваш силни чувства, които безспорно всички имаме към най-скъпите ни на света.

Да обичаш истински означава едни прозаични, ежедневни, никак впечатляващи умения, в които обаче се крие суперсилата на родителството.

• Умението да си “скучен” родител. Да повтаряш за десети път днес, че зъбите се мият поне 2 минути и да трябва сега пак да го повториш. И да го повториш и утре.
• Умението да си “старомоден” родител. Да настояваш за лягане навреме, въпреки протестите кой приятел в колко точно си ляга и по принцип децата в класа как го правели.
• Умението да си “дребнав” родител. Да следиш постоянно времето за устройства, защото знаеш, че големите проблеми започват с малките изключения, като подходиш с лек хумор към забележките за стила на живот на поколение алфа, което ти явно не отчиташ сега :)
• Умението да си "гъвкав" родител, който знае, че прегръдката със силна целувка по бузата пред приятели е най-лошият подарък за тийнейджъра, но пък е най-желаният за малкия 2-годишен бонбон.
• Умението да си "досаден" родител, който не спира да наблюдава, да пита и да се интересува, за да познава децата си такива, каквито са - не такива, каквито си ги представя.
• Умението да си "забравящ" родител, който има силата да започва всеки ден наново, без да си складира грешките и разочарованията от вчера - както своите, така и тези на децата.
• Умението да си "не-перфектен" родител, който всеки ден изпитва (едновременно) и умора, и разочарование, и съмнение в моментите, в които не знае дали прави правилното нещо, в моментите, в които иска да беше реагирал по-добре, в моментите, които не се съобразяват с часовника и плановете, в моментите, в които му се иска малко да си вземе почивка на тихо сам (ей-така, за 5 минути).
• Умението да си "шантав" родител, който позволява на децата си да опитват, експериментират и поемат рискове, за да грешат често и да се провалят грандиозно - защото знае, че само така ще научат как работи (и как не работи) светът.

И точно тези несъвършенства, това постоянно учене, грешки и порастване за всички у дома, правят родителската ни обич толкова специална.

Защото обичта не е статична емоция. Тя е живо, развиващо се умение, което расте заедно с нас и децата ни. Затова сме сигурни - и ние, и децата ни, че тази обич няма да се промени.

Защото тази обич е завинаги - все по-силна, все по-безусловна, все по-истинска. Защото точно на тази обич децата ни ще разчитат в най-веселите, най-тъмните, най-невероятните, най-мълчаливите моменти в живота си ...

Затова и следващият път, когато ни кажат, че сме леко скучни, малко досадни, отчасти дребнави, избирателно забравящи и супер старомодни, да не го приемаме навътре. Напротив, трябва да се усмихнем - на прав път сме!

И моля, не ме разбирайте погрешно за пеперудите и залезите :) Ние сме любители лепидоптеристи, носили сме килограмови определители за пеперудите в ръчния си багаж и тук-таме даже сме ги разлиствали. Обичаме много и залезите - завиваме се всички с одеала на терасата и с нещо топло в ръка гледаме скриващото се слънце и слушаме птиците (особено косовете), които правят живота ни така прекрасен!

Общуване

Ето няколко въпроса за дискусия с децата по темата за обичта:

За 5-годишно дете:

• Кои са хората, които обичаш най-много и защо са точно те?
• Можеш ли да си спомниш момент от тази седмица, когато някой ти показа, че те обича? Как се почувства тогава?
• Какво правиш, когато искаш да зарадваш някого, когото обичаш?
• Как разбираш, че някой те обича?
• Може ли да обичаш повече от един човек едновременно?

За 10-годишно дете:

• По какви начини различните хора показват обичта си?
• Има ли разлика между това как обичаме семейството и как обичаме приятелите?
• Спомняш ли си момент, когато си се почувствал особено обичан от някого? Какво стана?
• Може ли да обичаме неща, които не са хора (природата, изкуството, музиката)?
• Как разбираш дали някой наистина те обича или просто е мил с теб?

За 15-годишно дете:

• Как мислиш, променя ли се начинът, по който обичаме с порастването? Какво забелязваш при себе си?
• Каква е разликата между това да харесваш някого и да го обичаш?
  Как разбираш кое кое е?
• Смяташ ли, че е възможно да обичаш някого и същевременно да не харесваш нещо, което прави? Как се справяш с това?
• Какво научи за обичта от начина, по който твоето семейство я показва? Има ли нещо, което би направил/а по различен начин?
• Може ли обичта понякога да бъде трудна или болезнена?

Практика

"Карта на обичта"

За тази седмица съм избрала един много семпъл, но въздействащ инструмент. Ще направим визуализация на всички начини, по които даваме и получаваме обич в нашето семейство през последната седмица, за да се усмихнем и изпълним с благодарност от малките и малко по-големите жестове на грижа.

Необходими са ви големи листа хартия, цветни моливи или флумастери и 20 минути време заедно.

Нека всеки вземе по един бял лист и го изпълни с 5-6 сърца. В тях ще се пише / рисува, така че направете ги малко по-големички.

След това нека всеки помисли за моменти през седмицата, в които е получил обич от някой от семейството. Записва / рисува ги в отделните сърца.

Когато сте готови, нека всеки представи картата си пред останалите :) След това ги запазете на видимо място - те са прекрасно напомняне, че обичта се крие в малките, ежедневни моменти.

И още...

Представяме си родителската обич като нещо грандиозно - като онези епични моменти от филмите, където родител прекосява океани или се изправя срещу дракони, за да спаси детето си. Ако трябва, ще го направим, разбира се. И няма и да се замислим - по-големи супергерои от нас няма!

Но много по-често истинската, дълбока родителска обич се крие в натрупването на малки, привидно незначителни и неотразени от никого моменти:

• В това да помниш точно как детето ти обича да си пие горещия шоколад (с повече сметана отгоре, разбира се)
• В това да знаеш как в петък като се прибере болно, в понеделник да е здраво и обратно на градина (шегувам се ;)...или не съвсем)
• В автоматичния жест да вдигнеш ръка за защита, когато нещо бързо се движи към него, без значение на колко е години.
• В познаването на всеки белег от рана и неговата весело-тъжно-страшна история.
• В способността да разпознаеш плача му сред стотици други.
• В способността да откриеш сълзите в очите му, когато никой друг не ги вижда.
• В това как знаеш точно кой плюшен приятел е най-важен за съня.
• В безкрайното търпение да слушаш една и съща история отново и отново. И отново.
• В това да си натъпкал тайно в раницата суичър за всеки случай (въпреки, че “НАВЪН Е СУПЕР ТОПЛО, МАМО!!!) - и той, естествено, да потрябва.

Тази "скучна" обич, която се състои от хиляди малки действия и решения, всъщност е най-силната сила във вселената. Тя е тази, която изгражда здрави, уверени и способни да обичат хора.

И макар, че никога няма да се превърне в холивудски блокбъстър, а по-скоро ще се класираме за реалити шоу или семейна комедия, то точно тази ежедневна, постоянна, често уморителна обич е истинското чудо на родителството (и на природата по принцип).

Защото най-дълбоката обич не е най-драматичната. Тя е по-тиха и по-трудна - да останеш, да повториш, да изчакаш, да простиш, да започнеш отначало.

Отново и отново. Ден след ден.

В това е нейната истинска сила.

***